Без да губим много време се отправихме към прословутия кораб Радецки. Това всъщност не е истинския кораб, а построен по същия модел друг по-малък, който днес е превърнат в музей. Явно съм чела много революционна поезия, но си представях нещо много по-величествено. Оказа се малко корабче закотвено безславно в един жабуняк. Екипажът се състоеше само от двама души – капитан и механик. Всички други били съкратени, включително екскурзоводът. Обасниха ни, че пари няма. За нищо, включително и качествена поддръжка. Корабчето не е минавало необходимата инспекция от години, ето защо не им е позволено да го пускат в открити води. А дори и да искат – по това време на годината не могат да го извадят, защото нивото на водата е паднало. Ето как великият параход Радецки от песните далеч се разминава с това, което ще видите. Не знам колко българи го посещават, но ни увериха, че доста чуждестранни кораби стоварват пътниците си за кратка почивка и за тур обиколка, ако има желаещи. Тур обиколката всъщност се изчерпва с палубата, каютите и салона на кораба, където висят портрети на Ботев и други исторически елементи. Сред по-интересните са няколко запазени революционерски вестника, монети, както и последното писмо, което е писал Ботев. Има също така запазени униформи и знамена. Във всеки случай атмосферата едва ли ще пробуди особено патриотични чувства у вас. Това, което е хубаво да знаете при посещението си е, че през лятото по тези места е изключително топло и задушно, ето защо и в самото корабче почти не се дишаше. Билетът е на някаква символична цена,  но не винаги има кой да ви го продаде, така че ако не виждате никой по палубата, викайте. Същото така не забравяйте да си носите кинижките със СНТО, печат има.

Разходката по дунавския бряг продължава. Температуратаот 38 градуса се запазва, както и пейзажа от безкрайни полета и селски къщи. Трябва да призная, че севернобългарската действителност далеч се различава с тази в Южна България. От една страна – чисто географски. Планините, китните гори и зеленината ми липсваха през цялото време. Това, което ще виждате с километри са слънчеви полета, насяти с царевица или слънчоглед. От друга страна – икономически – тази част на страна изглежда в доста окаяно състояние. Това е Северозападнала България, пошегува се една бабка, с която се заприказвахме. Селцата са малки – с повече къщи, отколкото хора. Посторйките са от едно време – кирпичени. С по няколко некролога по порутените врати.  А сградата на общината служи за поща, болница и всичко друго. Млади хора няма. Горните редове се отнасят не само са селата, но и за градовете. В Лом например имат няколко по-главни улици, които са асфалтирани, по останалите крачиш в калта. Инфраструктурата е зле, предприятията са отдавна затворени. На управниците не им пука.

Разстоянието от Козлодуй до Видин е около стотина километра. Пътят не е в особено добро състояние – на места прясно асфалтиран, на други – почти непроходим. През лятото движението е нула. За два часа се разминахме с няколко коли и с две-три каруци. На пристигане във Видин оставихме колата някъде близо до центъра – там са всички забележителности, които ви трябват. Подходящо място за паркиране има в уличките до речната гара – близо до градската градина и в същото време по-спокойно и удобно за паркиране. Тръгвайки по речната алея, скоро ще видите туристически информационен център. Там ще ви упътят и ще ви дадат карта на забележителности. Повечето от тях се намират в крайдунавската градска градина. Най-отдалечена, чак в края на парка, се намира крепостта Баба Вида. Както при повечето такива забележителности по нашите земи, културите се преливат и надграждат. Ето защо много история се събира на това място. От върха на кулата има гледка към румънския бряг, а съвсем близо до нея плаж, където видинчани си пекат дупетата на слънце. Ако не си падате по второто, то поне можете да изпиете една студена бира в някое от много кафенца в парка. Бирата върви с цаца задължително, а след това сте готови за нови приключения…

Съставянето на класации винаги ми се е струвало много забавно. За пръв път не беше никак весело. Зачетох се съвсем повърхностно в материалите, които намерих за тези затвори, но и това ми беше достатъчно, за да се почувствам зле. Представям си, ако потърся по-задълбочено, какво може да излезе. Това обаче ще оставя за друг път, тъй като за една вечер нервите ми се разклатиха достатъчно. Ето една съвсем условна класация, в които подредих 11 от най-ужасните затвори в света.

10. Диарбекир, Турция

Този турски затвор далеч не прилича на тези, които виждаме в турските сериали по Бтв. Условията са далеч от нормалните, насилието е ежедневие. В Диарбекир губиш всякакви човешки права, а животът ти виси на косъм. Между 1981 и 1984, 34 затворници са убити, а при бунт през 1996 жертвите с 10, 26 човека са ранени.

9. Алкатраз, Сащ

Алкатраз е познат още под името Дяволския остров. Построен е през 20-те години и  там са били изпращани хора, нарушили Сухия закон. В него лежи дори Ал Капоне. Затворът е известен с това, че уникалното местоположение прави измъкването невъзможно. През всички години, в които затворът функционира, са направени около дузина опити за измъкване, никой обаче не успява да избяга. Никой, освен Клин Истууд, разбира се. Днес сградата е отворена за туристически посещения.

8. ADX, САЩ

Този затвор е построен в отговор на насилието в останалите американски затвори. В него са изпращани затворниците, които са наранили или убили съкилийник или пазач. Всеки от тях е изолиран в килията си по 23 часа в денонощието.

7.Банг Уанг, Тайланд

Непоносими условия на живот, липса на каквато и да е медицинска помощ. Първите няколко месеца затворниците прекарват оковани с метални вериги на краката. Осъдените на смърт дочакват изпълнението на присъдата с метална топка на краката, а ти съобщават, че е време да умреш само два преди да ти инжектират смъртоносната инжекция.

6. Найроби, Кения

В този затвор насилието не е толкова често, колкото в останалите изброени, но условията на живот са повече от зле. Затворниците са пет пъти повече от местата в затвора, а болестите се разнасят по въздуха. Липсва каквато и да е медицинска помощ и повечето затворници умират бавно и в агония.

5.Ла Санте, Франция

Името на този френски затвор в превод означава здраве. Иронично – затворниците делят стаи с плъхове и въшки. Насилието от страна на пазачите е често, а и насилие между самите затворници не липсва. Условията в затвора са толкова ужасни, че затворниците предпочитат да се самоубият, отколкото да излежат присъдите си. Затворът е известен с големия брой самоубийства – по стотина на година.

4.Карандиру, Бразилия

За 46 години, в които затворът (официално) умират 1300 човека. Насилието е ежедневие, а условията за живот невъзможни. Един на всеки пети затворник е болен от спин, така че влизането в този затвор е почти равносилно на смъртна присъда.

3.Ла Сабанета, Венецуела

Във Венецуела броят на задържаните е почти два пъти по-голям от броя на местата в затворите. Често много от затворниците спят на пода, а легло можеш да получиш срещу подкуп. Липсва медицинско обслужване, а заразите са по-опасни дори от съкилийниците. През 1996 след избухване на епидемия от холера, 700 човека умират. Бунтовете също не липсват, като при всеки от тях броя на убитите е най-малко двуцифрено число. През 1994 година  при бунт загиват 108 затворници, а1995 година  са убити 196 затворници, а ранените са 624.
2.Тадмор, Сирия

Държаният няколко години в затвора сирийски поет Фарадж Беракдар описал мястото като „царството на смъртта и безумието“. Всъщност броят на убитите затворници не е голям в сравнение с другите затвори от класацията. В Тадмор обаче се случват толкова по-лоши неща, че затворниците си мечтаят за смърт. Затворниците биват изтезавани с ножове, тояги, брадви и най-вече с изобретателност. Много от тях са политически затворници и служат като назидание на обществото. След опит за покушение над сирийския президент 1980 година 500 затворника са показно посечени.

1. Гитарама, Руанда

Гитарама е най-пренаселеният затвор в света. В него са задържани 6 000 затворника в сграда, построена за 500 човека. Подът е кал и изпражнение. Затворниците са толкова гладни, че канибализмът е често срещане явление. Гангрената също. Много от затворниците са с липсващи крайници след ампутация.

Извън всякакви класация, най-ужасяващия затвор в света :

Camp 22, Северна Корея

Имайки се предвид, че на практика цялата страна е затвор, представете си какво се случва в действително построените за тази цел места. В този затвор са задържани политически затворници или всеки, дръзнал да се обяви против режима. Не е известно колко е популацията на затвора. В него е задържан всеки, по всяко време, без обяснение или процес. Има мъже, жени, деца. Надзирателите са обучавани да приемат затворниците като нечовеци. Всякакъв вид насилие е позволено, освен бързото убиване на затворници. На раждащите жени е забранено да викат, иначе биват бити. На година умират по 1000-2000 човека, повечето деца и новородени. След известно време прекарано зад решетките, затворниците вече не приличат на хора.

Поемате по асфалтиран път нагоре към върха, преминавайки през няколко селца. Ако имате желание, спрете за почивка в с. Челопек. Там се намира къщата на Баба Илийца – Вазовата героиня от Една българка. Жената действително е живяла в село Челопек и e спасила едни от Ботевите четници след разгромяването на четата. Движила се по тайни пътечки в планината и преплувала Искър с лодка. Или поне така разказва легендата. Днес къщата  е възстановена в първоначалния и вид и също е част от Стоте национални туристически обекти. В сграда на общината в селото ще намерите кой да ви я отвори, ако искате да разгледате, а също и кой да ви сложи печат. Продължавайки нагоре по пътя, ще стигнете до връх Околчица, където се издига 35-метров паметник, който представлява опълченски кръст. С него почитаме паметта на Христо Ботев. От тук можете да се порадвате на величествена гледка към Враца и околността. В подножието му има обширни полянки, където най-вероятно се разиграват възстановки на последната битка на Ботевата чета. Винаги ми се искало да присъствам на някое от тези събития, но до сега така и не намерих възможност. Ако се чувствате достатъчно патриоти обаче, можете да отидете до лобното място на Христо Ботев. Табела, намираща се малко под върха, ще ви упъти. Сложете си маратонките, защото до там няма да можете да стигнете с колата. Върви се около километър и половина по тясна планинска пътечка. Трябва да призная обаче, че август не е най-подходящият месец за разходки из Врачанския балкан. Местността е камениста, с ниска растителност, всичко живо се е изпокрило. Пече, жега е, а природната гледка е доста тъжна. Има няколко екопътеки през Балкана, но повечето от тях изглеждат доста стръмни и неприятни за изкачване. Вървейки през шубраците си мислех, че ако бях на мястото на Ботев и ми се налагаше с дни да се катеря по камeнаците, накрая щях сама да си тегля куршума. Всъщност винаги съм си представяла лобното място на поета като поляна. Излезе планински склон насред дърветата – видя ми се страшно неудобно за каквито и да е сражения. Явно само Ботев си знае какво всъщност се е случило, тъй като легенди и теории за смъртта му – много. Оказа се, че по този край може да чуеш интересни теории и за това къде се намира главата му, но факт е, че и до днес никой не може да твърди нищо със сигурност.

Следваща спирка – Враца. Намерете тихо хотелче където да пренощувате, защото на следващата сутрин ви очакват нови предизвикателства. На централния площад ще видите да се издига голям паметник на Ботев. В близост до него ще видите две кули – кула на Мешчиите и Куртпашовата кула. В града има два по-интересни музея – исторически и етнографски, но ви съветвам да не губите време в тях. Интересните неща са извън града. Едно от тях е прохода Вратцата – с най-високите на Балканския полуостров скали. На 16 км от града пък се намира пещерата Леденика. Посещението там е задължително, дори и да не си падате много по такъв тип неща. Влиза се на групи на всеки кръгъл час, а обиколката се води от екскурзовод. Първото изречение, което ще ви каже е : “ Нашата пещера е малко екстремничка, но… „. Ако трябва да съм честна, ще призная, че съм голяма бъзла. В комбинация с това съм и доста спъната в краката. Ето защо при тези думи почти бях готова да се върна назад. За щастие не го направих, тъй като разходката из Леденика си остава незабравимо изживяване. Безспорно това  е най-красивата пещера, в която съм влизала – богата е на образувания с причудливи форми. С малко въображение вътре ще видите лицата и фигурите на религиозни и исторически личности, животни, дори главата на Йода. :Д Уловката е, че пещерата е доста ниска и тясна, и стръмна на места. Но за сметка на това ми се видя добре обезопасена и ако си гледате в краката, няма да срещнете проблеми. Първата зала е най-студена. Като цяло температурата вътре е ниска, така че си носете жилетка, защото ще прекарате вътре поне един час. Всъщност маршрутът, по който ще мините, не е дълъг, но пещерата има много зали и доста неща за разглеждане. Едно от най-уникалните неща, които съм изживявала беше импровизиран концерт в Концертна зала. Една дама от групата реши да изпробва акустиката и запя Хубава си моя горо. Усещането от тази песен на точно това място е незабравимо. Ако ви е страх от височини, друго незабравимо усещане ще изпитате , когато чуете думите малка и голяма пропаст. Дишайте дълбоко. Това далеч не са най-страшните места в пещерата. Мястото, която може да поуплаши и по-смелите се нарича Седмото небе. До там се стига по тясна почти отвесна стъбличка. Малко мераклии пожелаха да се качат до там. Аз го оставих за следващия път. Казват, че идеалното време за посещение на пещерата е през пролетта, когато ще видите красиви ледени фигури. Но и иначе посещението си заслужава.

Скопие е с население около 600 хиляди, което го прави един не много голям град. Разположен е на двата бряга на река Вардар, която със сигурност ще пресечете поне веднъж. Най-вероятно това ще стане по Каменния мост, една от забележителностите на града, който свързва централната  със старата част на града. От него се вижда Скопското кале – средновековна крепост. Тя е разположена на най-високата част на града, от където се разкрива панорамен изглед към столицата. В горещите летни дни изкачването може да ви се стори неприятно, но пък не отнема много време, а гледката си заслужава. Близо до Скопското кале се намира друга забележителност, която трябва да посетите – църквата Свети Спас. В двора и се и се намира саркофагът с костите на Гоце Делчев. А докато се намирате в тази част на града можете да се разходите из скопската чаршия или да седнете да изпиете по едно скопско пиво. Валутата, която върви е денар. Пари можете да обмените във всяка менувачница (change бюро) или в някоя банка. Ще ви трябват, ако сте решили да пазарувате нещо – евро почти не приемат. Връщайки се от старата част на града към центъра, не забравяйте да посетите къщата на Майка Тереза, останалите музеи са по желание. Същото важи и за храмовете – църкви, джамии, манастири – каквито в Скопие има доста.

Тъй като посещението ми в македонската столица беше кратко, не мога да ви препоръчам други по-интересни места от тези. Ако имате желание, може да се потопите в живота на столичани, избягвайки оживените туристически забележителности.

В днешния изключително горещ летен ден, групата наброяваше 15-тина човека. Език – английски, тъй като повечето бяха чужденци. В зависимост от екскурзовода и предвижването на групата, обиколката отнема между 1 и 3 часа. Днес катерихме тепето цяла сутрин, тъй като спирахме по музеите, а и за кафе пауза.

Едно от първите неща, които ще чуете от гида е : Пловдив е сред най-старите градове по света, нарежда се до Йерусалим, Дамаск, Троя. Честно, това никога няма да се уморя да го чувам. Не познавам пловдивчанин, който да не се гордее с града си, а тези думи са особен повод за гордост. Антична атмосфера ще усетите на много места в града, благодарение на запазените до днес останки. Сред забележителностите в Стария град е запазения Античен театър. Древните римляни са го използвали предимно за драматични представления. За това го използваме и ние. През есента там се провежда театралния фестивал Сцена на кръстопът, който събира известни актьори от цяла България. През май на сцената можете да слушате опера, а през август да гледате ежегодния международен фолклорен фестивал. Периодично на Античния театър се изнасят и различни концерти. След по-малко от месец ще ни гостува Таря Турунен например. Ако имате желание, можете да разгледате обекта и от вътре, вход – 3 лв. На горе по тепето следва къщата на Ламартин. Не правете грешката да си мислите, че Ламартин е живял в Пловдив. Не е. Но къщата е красива. Такива са повечето къщи в Стария град, голяма част от тях реставрирани и с красиви фасади. Сградите са строени през Възраждането и за запазени и до днес с типичния си облик. Запазени са и училища от този период – носят имената на цвета, в които са били оцветени стените им. В Стария град има няколко църкви – Св. Богородица, Св.Св. Константин и Елена, гръцка католическа църква. Можете да запалите свещичка, ако се чувствате религиозен. Едва ли ще ви върнат, ако сте по къси гащи и потник, но е препоръчително да спазвате приличие. Тук има и множество галерии и музеи. Този, който задължително трябва да посетите е Етнографският музей, където още от вратата ще навлезете в българския бит от едно време. Можете да разгледате картини на съвременни и не толкова съвременни творци, както и изложба на икони. Най-известното заведение в Стария град пък се казва Конюшните на царя. Представлява кафе и ресторант на открито и в летните жеги е идеалното място за отдих с чаша бира в ръка. Има и лятна сцена, където често скромни музикални групи изнасят концерти. Щом сте стигнали до тук, не пропускайте и да се качите на самия връх на тепето – от където ще се разкрие гледка към Пловдив в цялата му красота.

Известна и с името Бирма държава е независима от 1948 г. В първите 14 години от новата си история страната е  република с демократично управление. Положението се запазва до 1962 г., когато генерал У Не Вин извършва военен преврат. Новият режим представлява смесица от марксизъм-ленинизъм и будизъм, а през 1974 г. Бирма е провъзгласена за Социалистическа република Бирмански съюз. През този период страната е разкъсвана от въоръжени борби срещу правителството на Не Вин. Най-кърваво е въстанието на 8 август 1988г, известно с името въстание 8888. Протестите на студенти, учители и лекари продължават няколко дена и са потушени със стрелба от страна на армията. Загиват над 10 000 души в цялата страна. По това време изключително популярна става Национална лига за демокрация и нейният лидер Ауг Сан Су Чи. На парламентарните избори през 1990 г.  печелят мнозинство с 80%, но военните отказват да предадат властта и налагат в страната военна хунта под ръководството на генерал Тан Шве. От тогава насам Ауг Сан Су Чи прекарва 15 от 21 години под арест.  Тя беше освободена ноември миналата година след изборите в страната – първите демократични избори от 20 години насам. Целта им обаче беше не толкова да легализират властта, колкото да се изгради фасада, зад която армията да засили ролята си в управлението на сраната.

Анг Сан Су Чи е родена на 19 юни 1945 г. Днес тя е на 66 години, но изглежда по-млада и все така борбен дух. Въпреки преживяното, не изглежда да има намерение да се откаже от това, в което вярва. През 1991 г. е удостоена с Нобеловата награда на мир заради ненасилствената си съпротива срещу режима и отстояването на демократични ценности и свободи.

Перперикон представлява комплекс, състоящ се от светилище,  град и крепост. Разкопките продължават, но за сега можете да видите светилището на Дионисий с каменен олтар, гробници на владетели, както и крепостни стени и основи на къщи и на древна църква, които са от по-късна епоха. Различни племена населяват местността и всяко от тях оставя отпечатък, строейки ново върху старото. Историята се преплита с легенди, та в крайна сметка всеки от вас ще се затрудни да обобщи какво точно е видял. Факт е обаче, че мястото носи неповторима атмосфера. Защо да не се разходите с компанията в приятния съботен ден? А ако не друго, то поне ще можете да добавите още един печат в книжката си със Стоте национални туристически обекта. Това можете да направите още на входа при някоя от сергиите – хората там ще ви кажат коя точно, а междувремнно може да ви поизлъжат да си купите някакъв вид сувенир – обработени полускъпоценни камъни на верижка или пръстен, картички или друг вид джунджурии.

На връщане (или на отиване) можете да се отбиете  набързо за посещение на една друга забележителност – Каменни гъби. Това са скални образувания, които са разположени на скромна площ точно на пътя между Хасково и Кърджали. Няма как да ги пропуснете, виждат се от шосето.

Обща информация и карта на месността ще намерите тук.

В своето политическо развитие България сменя няколко политически режима., докато не достига до политическа система на либерална демокрация. Думата демокрация обаче не обозначава определена политическа система, а по-скоро характеризира ефективността на политическите процеси. Ето защо е редно да се запитаме коя система би функционирала най-добре, приложена към специфичните условия на социалното развитие на България, така че да бъдат запазени максимално демократичните принципи.

Падането на тоталитарния режим след 1989 дава възможност за установяването на една от основните предпоставки на демокрацията – наличието на легитимна опозиция и партиен плурализъм. Първите години след прехода обаче не настъпват с някаква радикална промяна, а точно  те ще изиграят основополагаща роля за формирането бъдещата българска политика. Още първите демократични избори показват, че обществото не е готово за промяна – БСП запазва силните си позици във властта. 20 години по-късно тя е водещата и най-силна лява партия. В същото време новоформиралата се дясна партия СДС представлява по-скоро коалиция от разнородни политически организации с неизяснена идеологическа идентичност. Всъщност десните партии тогава, както и днес, за да спечелят избирателите си разчитат не толкова на десни програми, колкото на твърдението, че са антикомунистически. Години наред ставаме свидетели на израстването на български десни партии, които не са десни партии, те просто не са лявата БСП. Така новата демокрация ражда един партиен плурализъм в който от едната страна застава силна лява партия , а от другата страна сменящи се (или коалиращи се) десни партии. На практика тази партийна система не е двупартийна, но не е съвсем и многопартийна. Отсъствието на силна дясна партия (като спасителна алтернатива) дава възможност за бързата и краткотрайна поява на десни партии, центрирани около определена личност. Заплахата от цезаристки пробив е характерна за европейските политически системи, и още повече за южноевропейските, където много партии се обособяват около едно лице. България, чиято политическа култура в условията на демокрация тепърва ще се развива е особено застрашена. Ето защо, за да действа ефикасно политическата система, трябва се избегне концентрацията на прекалено много власт в ръцете на една личност. Това може да стане като се избегне конституирането на такъв държавен пост, който да разполага с (относително) неограничена власт. Ето защо е логично да изключим тези политически системи, в които президентът разполага с прекалено много правомощия. Това е президентската република, но също така и полупрезидентската република, в която президентът се ползва със пълна подкрепа от парламента. От друга страна парламентарна република, в която президентът има ограничени правомощия, а министър-председателят винаги разполага с мнозинство в парламента, също не върши работа. Всяка от тези три вида политически системи притежават различни слабости, които се проявават в различна степен в отделните страни. Тук идва ролята на държавата и на обществото, които трябва да преценят какво в политическата система не функционира правилно и да го поправят. За да се избере подходяща политическа система, която ще отговаря най-адекватно на политическата действителност в България и която ще извлече най-доброто от установилата се демокрация, трябва да се разглеждат системите не като единно цяло, а във всичките им аспекти. Защото еднаквите на теория политическите системи се различават както от редица специфични за всяка страна така и от регламентирането на процесите вътре в тях. Ако някой от механизмите на системата не функционира както трябва, би могъл да превърне първоначалната идея, заложена в цялата система

Основните структорни елементи на всяка политическа система са Конституцията, партийната система, социалните групи и медиите.

Конституцията дава основните най-съществени, основополагащи и насочващи правила за организация на обществото. В крайна сметка обаче колкото и да е добър и ясен текстът на Конституцията,  той сам по себе си не може да бъде гарант за правилното функциониране на системата. От решаващо значение е начинът, по който е прилагана и спазвана Конституцията.  Българската конституция от 1991 г. обявява страната за република с парламентарно управление. Така парламентът се превръща в основна институция за организация и управление. Това е институцията, която носи в най-голяма степен духа на демокрацията, тъй като съдейства за волеобразуването на народа и играе ролята на мост между държавата и социалните групи. Естествено парламентът и правителството се намират в тясна връзка, ето защо е изключително важно да се поддържа баланс между изпълнителната и законодателната власт, за да се запаси демократична системата. При президентската република тази връзка е най-ясно разграничена. При нея парламента и правителството взаимно се контролират и възспират. В крайна сметка обаче системата лесно може да бъде подведена в една страна с ниска политическа култура, в която е възможно силна фигура в лицето на президента да концентрира в себе си прекалено много власт или да не се стигне до такава политическа обстановка, при която законодателната и изпълнителната степен си пречат до такава степен, че липсва прогрес. В една полупрезидентска република, парламента има значително по-малко правомощия. Разбира се, много от важните му функции се запазват, но други преминават в ръцете на президента. Парламент и президент (кабинет), които действат в единодушие обаче означава сливане на властите. Същия сценарии се получава и в една парламентарна република като България, при която президентът разполага с ограничени правомощия, а правителството е съставено с пълната подкрепа на мнозинство в парламента. Тук идва ролята на политическите партии. Те имат решаващо участие за функционирането на парламента и не бива да се допуска при вземане на важни държавни решения да доминират отделни партийни интереси, или още по-лошо – интересите на отделни личности. Затова за една система като българската е изключително важно кой влиза в парламента. Начинът за регулиране на това кой попада там става чрез избирателната система. В една политическа обстановка, която благоприятства издигането не на идеологии, ценности и политически платформи, а на отделни личности в зависимост (даже не и компетенцията им, а ) харизмата им, логичен би бил изборът на пропорционална избирателна система, която няма да фаворизира отделни кандидати, а ще бъде насочена към политическите идеи. Главното предимство на тази система е справедливост от гледна точка на представителството. Разбира се, системата има и недостатъци, които могат да доведат до нестабилност в парламента. Ето защо това не е подходящ избор в първите години на прехода. Днес и за в бъдеще обаче политиците и партиите трябва да се научат да търсят общата воля чрез конфликти и компромиси, да намерят подходящите решения, с които да заобиколят недостатъците в пропорционалната избирателна система (като разпределянето на мандатите и фрагментацията в политическия спектър). В същото време нестабилността до която може да доведе пропорционалната система може да се окаже в полза на парламентарната система. Едно правителство, което по всяко време може да загуби доверието на парламента и да бъде свалено (не само на теория) би действало по-внимателно в постъпките. Силно отговорно пред парламента правителство ще допринесе за разделяне на властите. Важно е не правителството, а Народното събрание да запази централно място в политиката.

Кабинетът е отговорен пред парламента, който представлява индиректно волята на народа, но е отговорен и пред самото общество. Действията му се следят от социалните групи, които в демократичните страни имат право да оказват натиск върху публичната власт. Тяхната цел е да представи определени проблеми за разрешаване пред управляващите. В България неправителствените организации и тяхното участие в политическите процеси все още се развиват. В една страна със силно гражданско общество, властта на упражняващите се контролира и ограничава дори по този изнесен извън парламента начин. За изграждането на гражданската и политическа култура голямо влияние оказват медиите. Не случайно те са наричани четвъртата власт. За съжаление България има проблем със свободата на медиите (и словото), който сега може да изглежда незначителен в сравнение с други обществени проблеми, но може да доведе до сериозни последици. Едно общество, което е възпитавано в информационно затъмнение, не може да си даде ясна сметка за случващото се в политиката. А ако обществото не осъзнава и разбира проблемите на управлението, няма как да потърси разрешаването им. Точно в това се крие успехът на всяка система – премахването на откритите недостатъци, което довежда до естествена еволюция на системата. Политическата система на България се променя с годините и ще продължава да се променя, адаптирайки се към нивото на развитие на обществото. Само то може да определи коя е  най-добрата политическа система за България. Общество, което възпитано в принципите на демокрацията, оценява свободите си и приема отговорностите си, постепенно ще успява да създаде тази политическа система, която би функционирала най-добре. Или не. И в двата случая обществото ще си заслужи управлението, което получава.

Вероятно вече сте чули за набираща скорост във Фейсбук група Ден без Бойко Борисов. Събитието ни призовава на 5-ти юли  да не споменаваме името на премиера поне за 24 часа. Всичко това беше отразено в някои електронни вестници и списания, а днес и по новините на националната теливизия, в следствие на което желаещите да се включат в събитието нарастват бързо. Вчера, когато се присъединих към групата, там имше около 500 човека. Днес в нея има над 6 хилияди човека.

Посланието, написано на стената е ясно :

„Нека в деня на последните парламентарни избори – 5 юли – да не бъде споменавано името на премиера поне за 24 часа. Без значение дали той е постигнал нещо значимо, или е направил някой гаф, нека в този летен ден да си седим/лежим на сянка, да отпиваме от бирата/коктейла си и да не дискутираме поне за ден правителството и в частност премиера“

Но предполагам, че всички спират да четат след тези редове, тъй като явно никой не отбелязва истинската цел на групата :

Събитието не е насочено по никакъв начин срещу партия ГЕРБ или срещу господин министър-председателя. Създателите и участващите просто търсим начин за протест срещу организираната и неорганизираната медийната лакейщина и опитите една личност да бъде изтъкната над останалите без винаги да има повод.

Да, скъпи приятели, това събитие не е насочено към г-н Бойко Борисов, нито срещу Герб. Това събитие е насочено към медиите и т.н. ни свободни журналисти. Хора, които вече години наред продават мнението си за пари, влас или сигурност. Хора, които отдавна вече не изпълняват това, в което се предполага, че са се клели някога. Съжалявам, че ще го кажа, но наред с много други неща, журналистика в България няма. Защото няма и характери, които да я правят… така както се прави в други страни. В България медиите не са четвъртата влас Ако въобще са власт, то тя се слива и размива, робува и слугува на останалите три. Казвала съм го, здраво гражданско общество и кулутра се гради чрез знания, чрез информация. И продължавам да го вярвам. Тези неща обаче ни липсват. Важни теми се отбягват, отбягва се истината, манипулира се обществото. До кога? До кога ще ми се налага да чета новините от чуждите сайтове, да гледам новините по чуждите телевизии и защо предпочитам мнението на блогърите, вместо това на журналистите? А фактът, че повечето хора не могат да видят замисълa зад фейсбук групата, ме навежда на мисълта, че вече е късно. Толкова промити ли са мозъците ни?

Ето защо 5 юли за мен ще е ден без Бойко Борисов. Не защото съм комунист, гербер, атакист или непукист. А защото не се нуждая от българските медии.

Измежду първите  неща, на които  ни учат в училище е това да пишем. Уроците започват с машинално копиране на азбучни знаци, прерастват във възпроизвеждане на чужди текстове и завършват  с авторско писане. Последното, като перлата в короната на литературните ни умения,  изисква най-големи усилия.  Те започват още със заглавието. Ще трябва да разучите зададената тема внимателно и да определите към какво ви насочва тя,  ще чуете да повтаря учителката многократно. Когато си в началното училище обаче, никой не те предупреждава, че с всяка изминала година темите, върху които ще ти се налага да пишеш, ще стават все по-неясни.

И ако в трети клас си разказвал писмено как прекарваш лятото, в пети си съчувствал на Бойчо Огнянов и Рада от Под Игото, а в седми си анализирал революционни стихове, то в гимназията ситуацията придобива по-философски вид. За щастие, докато стигнеш до университета, си се научил как успешно да заобикаляш творческите трудности.  Днес най-добрият приятел на ученика в нужда (след собствените му знания, разбира се… ) е интернет.  Като всеки съвременен млад човек и аз се ползвам от тази услуга. Ето защо веднага щом почувствах затруднение в разнищването на горестоящото заглавие, реших да се допитам до страницата, в която можеш да намериш отговор на почти всеки въпрос, който имаш – Гугъл. Без особена изненада установявам, че повечето хора свързват Англия с футбола.  Сега спокойно мога да отговоря на зададения въпрос : Защо Англия?  -
“Защото това е родината на десния крак на Дейвид Бекъм. И на левия му крак в този род на мисли… „ И още. „Това е страната на Шекспир, Чърчил, Бийтълс, Шон Конъри и Хари Потър”, ще допълни същия този филмов герой. Но шегата настрана. Отвъд културното наследство, което оставя Англия на света – великите поети и писатели, емблематичните литературни герои, големите актьори, композитори, музиканти, творци – страната от острова дълги години вече дава повод за възхищение и уважение у хиляди хора по света. Според статистиката имиграцията за миналата година се е увеличила с 20% спрямо предходната и двойно спрямо тази от по-миналата година, а всяко четвърто бебе е родено от майка-чужденка. Всички тези хора пристигат в страната не за да получат автограф от Елтън Джон. Но нима Англия е толкова добро място за живеене?  В повечето случай отговорът на този въпрос няма дори такова значение. Благодарение на славната си история, тази страна на крале, кралици и благородници си изгражда величествен ореол. Англичаните и до днес ревностно пазят духа на тези отминали времена. И това ярко се откроява в политическата им система – система, която съчетава в себе си предимствата на демокрацията и митологичния престиж на монархията. От една страна реалната власт в страната е в ръцете на представители, избрани от народа. Разделение на властите, легитимна опозиция, наличието на повече от една партия, мирна конкуренция за властта, периодично провеждане на нови избори – всичко това гарантира справедливо управление и избягване на авторитарен режим. От друга страна обаче Англия запазва кралската власт. Горната камара на парламента, в която властта се предава по наследство и монархът с доживотен мандат напомнят за миналото – минало на традиции, завоевания и спечелени битки. Така някъде между легендите и митовете Англия успява да прикрие недостатъците на политическата си система, поставяйки пред света образ на страна, горда с миналото си, привлекателна в настоящето си и перспективна в бъдещето си. Така че когато те попитат : Защо Англия? , не е необходимо да развиваш трактати по темата, стига просто да отговориш : Защото е Англия!