По река Дунав

До сега така и не бях попадала на възможност да се кача толкова на север, че да зърна бреговете на река Дунав. За мен това винаги е била северната ни граница от учебниците по география или реката, която революционерите пресичат, за да се приберат у дома. Ето защо с нетърпение дочаках пристигането в Козлодуй. На входа на града те посрещат две табели – едната сочи в посока на Атомна централа. Всъщност съоръжението се вижда в далечината и от пътя. Ние последвахме другата табела и не след дълго вече се движехме по разбитите козлодуйски улици. Градът е всъщност доста малък и не изглеждаше така сякаш кипи от живот. В центъра има няколко блокчета и по-модерни сгради, в покрайнините са предимно селски къщи.

11-те най-ужасни затвора в света

Съставянето на класации винаги ми се е струвало много забавно. За пръв път не беше никак весело. Зачетох се съвсем повърхностно в материалите, които намерих за тези затвори, но и това ми беше достатъчно, за да се почувствам зле. Представям си, ако потърся по-задълбочено, какво може да излезе. Това обаче ще оставя за друг път, тъй като за една вечер нервите ми се разклатиха достатъчно. Ето една съвсем условна класация, в които подредих 11 от най-ужасните затвори в света.

10. Диарбекир, Турция

Този турски затвор далеч не прилича на тези, които виждаме в турските сериали по Бтв. Условията са далеч от нормалните, насилието е ежедневие. В Диарбекир губиш всякакви човешки права, а животът ти виси на косъм. Между 1981 и 1984, 34 затворници са убити, а при бунт през 1996 жертвите с 10, 26 човека са ранени.

9. Алкатраз, Сащ

Алкатраз е познат още под името Дяволския остров. Построен е през 20-те години и  там са били изпращани хора, нарушили Сухия закон. В него лежи дори Ал Капоне. Затворът е известен с това, че уникалното местоположение прави измъкването невъзможно. През всички години, в които затворът функционира, са направени около дузина опити за измъкване, никой обаче не успява да избяга. Никой, освен Клин Истууд, разбира се. Днес сградата е отворена за туристически посещения.

Врачанския Балкан

Ако пътувате към Враца от южна България, най-умният ход е да се качите на магистралата за София. Преди да влезете в столицата, намирате отбивка в посока Ботевград. Там можете да изпиете сутрeшното си кафе в някое от симпатичните кафенета на централния площад. Така ще се разсъните, а и ще се насладите на гледката към Часовниковата кула, която е символ на града. Забележителността е част от 100-те туристически обекти и печат, че сте я посетили ще намерите в Историческия музей, който също се намира на центъра. От тук потегляте към Враца, остават ви още около 50 км. Щом наближите Враца, внимавайте в обозначителните табели, които из България нито са на често, нито са поставени на подходящите места. Трябва ви табела, която ще ви посочи отбивката за връх Околчица. Когато пътувате из страна, трябва да свикнете, че много пътища не са такива, каквито изглеждат на картата и много значи не водят там, където се предполага. Хубаво е да се научите да питате. Хората ще ви упътят.

Скопие, Македония

Разстоянието от София до Скопие е малко повече от 200 километра. Първото нещо обаче което ще направите, когато пресечете границата с Македония, е да върнете часовника с един час – нещо, което ще ви накара да се почувствате в една идея по-западна държава от България. Но не за дълго. Гледката, която ще се разкрие пред очите ви силно напомня родната картинка – занемарен градски транспорт, проблеми с организацията на боклука, всевъзможни постройки и бездомни кучета. Второто нещо, което ще ви накара да се почувствате почти като у дома си, е липсата на езикова бариера. Това е първата държава, в която разговарях абсолютно свободно с някой, който не владее моя език и аз не владея неговия и въпреки това се разбираме чудесно без да говорим на общ чужд език. Разбира се, може да пробвате английски или руски, но ви уверявам, че и българският ще ви свърши работа. Единствената уловка тук е, че смело демонстрирайки, че сте българи, ще срещнете, ако не враждебно, то поне едно по-хладно и сдържано отношение. И все пак зависи от хората, на които попаднете. Единственото, което мога да ви посъветвам е да оставите излишния патриотизъм вкъщи и да се опитате да се насладите на пътуването.

Разходка из Стария Пловдив

Ако имате път през Пловдив, не пропускайте да посетите Стария град. Ако нямате, направете си. Уверявам ви, че няма да съжалявате. Пловдив има с какво да ви зарадва. За останалите забележителности ще си говорим друг път, сега искам да се спра конкретно на Стария град. Като всеки пловдивчанин съм крачила по павираните му улици стотици пъти. Днес за пръв път направих тур из Стария град с екскурзовод. Инициативата се провежда всяка сряда, стига да има група от поне 10 желаещи. Обиколката е безплатна, а сборният пункт е пред туристическия информационен център до пощата в 9.30. Записванията стават пак там, може и по телефона.

Анг Сан Су Чи

Предизборните изказвания на Меглена Кунева ме карат да се замисля за мястото на жените в политиката. Спомням си, че преди няколко години като част от някакво проучване една приятелка ме беше попитала за жена политик, която се сещам. Ако не ме лъже паметта, тогава и отговорих Маргарет Тачър, като това беше не само първата жена политик, за която се сетих в момента, но може би и единствената. Днес общата ми култура по въпроса не е мръднала особено много. Не защото жени в политиката липсват, а може би защото малко от тях успяват да се наложат като влиятелни личности или да изградят достойна за уважение кариера. Едно от тези изключение е Анг Сан Су Чи – лидер на опозиционната демократична партия в Мианмар. Преди да кажа каквото и да било друго, нека се върнем назад във времето за една кратка историческа бележка, която ще ни изясни политическата ситуация в азиатската страна.

Перперикон, България

Интересът към Перперикон последните години е значителен – може би поради факта, че местността е едно от новите открития в България, тъй като разкопките започнаха едва преди десетина години. След като няколко приятели се похвалиха, че са посетили мястото, любопитството ми се събути. Едва през април тази година обаче намерих време да проверя лично за какво става въпрос. Избрах най-лесния начин – с кола. Перперикон се намира в Родопите, близо до Кърджали, а пътят до там е сравнително добър. Можете да оставите превозното средство на паркинга – и после нагоре по хълма. На върха се намират запазеният древен град.  Най-добрият сезон за посещение на местността е може би късна пролет. През лятото жегата би била непоносима, а през есента падналите листа и влажната  почва биха ви затруднили. Всъщност терентът е лесен за изкачване – със съвсем лек наклон. По опитните от вас едва ли биха се затруднили по някакъв начин, но ако сте с дете или ви боли кръста, подходете внимателно. Преди да се качите можете да си наемете екскурзовод или да си купите карта, на която за обозначени обектите, които ще видите. Препоръчвам второто. Няма да имате проблем с разпознаването кое какво е, особено ако сте проверили предварително в интернет какво ще разглеждате. Нещо, което аз не направих. Ето защо най-безобразно оскверних древна гробница – може би най-забележителната част от разкопките. Духовете на мъртвите владетели обаче не ми останаха длъжни и няколко метра по-нагоре успях да се препъна в камък, което ми коства посинено коляно. Така че ви съветвам да не бъдете госпожички – маратонките са задължителни!

Българската политическа система

Понятието политическа система най-общо означава механизъм на функциониране на властта чрез институциите, нормите и принципите. В същото време обаче става въпрос за обществени отношения, засягащи властта  и управлението. Отношения, които с годините се изграждат, оформят, развиват и променят. Така днес по света има около 200 държави и всяка от тях се характеризира със собствена политическа система. Тази политическа система на теория би приличала на много други. На практика обаче всяка страна притежава уникална политическа система, която е плод на историческите традиции, на политическото и културно развитие, на икономическата и социалната структура и на други  фактори, значими единствено за съответната страна.

В своето политическо развитие България сменя няколко политически режима., докато не достига до политическа система на либерална демокрация. Думата демокрация обаче не обозначава определена политическа система, а по-скоро характеризира ефективността на политическите процеси. Ето защо е редно да се запитаме коя система би функционирала най-добре, приложена към специфичните условия на социалното развитие на България, така че да бъдат запазени максимално демократичните принципи.

Ден без Бойко Борисов

Вероятно вече сте чули за набираща скорост във Фейсбук група Ден без Бойко Борисов. Събитието ни призовава на 5-ти юли  да не споменаваме името на премиера поне за 24 часа. Всичко това беше отразено в някои електронни вестници и списания, а днес и по новините на националната теливизия, в следствие на което желаещите да се включат в събитието нарастват бързо. Вчера, когато се присъединих към групата, там имше около 500 човека. Днес в нея има над 6 хилияди човека.

Посланието, написано на стената е ясно :

„Нека в деня на последните парламентарни избори – 5 юли – да не бъде споменавано името на премиера поне за 24 часа. Без значение дали той е постигнал нещо значимо, или е направил някой гаф, нека в този летен ден да си седим/лежим на сянка, да отпиваме от бирата/коктейла си и да не дискутираме поне за ден правителството и в частност премиера“

Но предполагам, че всички спират да четат след тези редове, тъй като явно никой не отбелязва истинската цел на групата :

Събитието не е насочено по никакъв начин срещу партия ГЕРБ или срещу господин министър-председателя. Създателите и участващите просто търсим начин за протест срещу организираната и неорганизираната медийната лакейщина и опитите една личност да бъде изтъкната над останалите без винаги да има повод.

Да, скъпи приятели, това събитие не е насочено към г-н Бойко Борисов, нито срещу Герб. Това събитие е насочено към медиите и т.н. ни свободни журналисти. Хора, които вече години наред продават мнението си за пари, влас или сигурност. Хора, които отдавна вече не изпълняват това, в което се предполага, че са се клели някога. Съжалявам, че ще го кажа, но наред с много други неща, журналистика в България няма. Защото няма и характери, които да я правят… така както се прави в други страни. В България медиите не са четвъртата влас Ако въобще са власт, то тя се слива и размива, робува и слугува на останалите три. Казвала съм го, здраво гражданско общество и кулутра се гради чрез знания, чрез информация. И продължавам да го вярвам. Тези неща обаче ни липсват. Важни теми се отбягват, отбягва се истината, манипулира се обществото. До кога? До кога ще ми се налага да чета новините от чуждите сайтове, да гледам новините по чуждите телевизии и защо предпочитам мнението на блогърите, вместо това на журналистите? А фактът, че повечето хора не могат да видят замисълa зад фейсбук групата, ме навежда на мисълта, че вече е късно. Толкова промити ли са мозъците ни?

Ето защо 5 юли за мен ще е ден без Бойко Борисов. Не защото съм комунист, гербер, атакист или непукист. А защото не се нуждая от българските медии.

Защо Англия?

Измежду първите  неща, на които  ни учат в училище е това да пишем. Уроците започват с машинално копиране на азбучни знаци, прерастват във възпроизвеждане на чужди текстове и завършват  с авторско писане. Последното, като перлата в короната на литературните ни умения,  изисква най-големи усилия.  Те започват още със заглавието. Ще трябва да разучите зададената тема внимателно и да определите към какво ви насочва тя,  ще чуете да повтаря учителката многократно. Когато си в началното училище обаче, никой не те предупреждава, че с всяка изминала година темите, върху които ще ти се налага да пишеш, ще стават все по-неясни.